Вечна класика

Заглавие: Вечна класика Сря Фев 25, 2009 2:11 pm

Има безсмъртни книги, които се четат със все същият интерес независимо от сменящите се поколения. Ако трябва да посочите класическа книга, която според вас всеки би трябвало да е прочел независимо от възрастта си коя ще е тя?

ПП:Без да посочвате актуалните и комерсиалните автори в момента. Наблегнете на думата класика

Заглавие: Re: Вечна класика Сря Фев 25, 2009 3:37 pm

Класика.... хах, мразя го това понятие. Но ако трябва да кажа книга - Айзък Азимов, "Падането на ноща". Това което съм видял от този автор не съм открил никъде другаде.

Заглавие: Re: Вечна класика Сря Фев 25, 2009 5:16 pm

Иван Вазов Под Игото

Заглавие: Re: Вечна класика Сря Фев 25, 2009 5:48 pm

Няма да коментирам, че гореизписаният избор ми се струва... Както и да е.
Александър Дюма - Граф Монте Кристо (Свръхчовекът, отмъстителят, изтънченият ориенталски благородник, загадъчният абат.)
Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита (Книгата! Философията за хората, и уникалното представяне на Дявола като положителен персонаж - образът на справедливостта.)
Джордж Оруел - 1984 (не знам до колко влиза в понятието "Класика", но това нещо показва един смайващ свят, който хората, които не са живяли по социалистическо време не могат да си представят. Най-изтъченият и перфектен тоталитарен режим, държащ всички хора в ужас, което ги прави послушни.)
Виктор Юго - Клетниците (Историята на Жан Валжан, лично мен, ми хареса страшно много. Да не говорим за пеещия Гаврош, излязъл извън барикадата да събира патрони за революционерите.)
Лично аз не харесвам произведения написани в стихове, но въпреки това бих казал, че трагедиите Крал Лир, Макбет и Хамлет на Шекспир не са за изпускане.

Заглавие: Re: Вечна класика Сря Фев 25, 2009 6:05 pm

Да и в твоята класация не влезна нито едно българско произведение.

Заглавие: Re: Вечна класика Чет Фев 26, 2009 8:06 am

Ми като цяла българската литература съква. От толкова много поети и писатели, аз бих отличила само Смирненски (символиката в неговите стихове е невероятна и толкова задълбочена) и Никола Вапцаров (за мен геният на българската литература - невероятен е начинът, по който докосва съзнанието на четящия, и начинът, по който въздейства на съзнанието)
Тъй като трябва да бягам за тренировка по-късно ще пусна моите

Заглавие: Re: Вечна класика Чет Фев 26, 2009 8:41 am

И аз, като типичен българин, се отнасям с пренебрежение към родната литература. Е какво да правя, като единственото нещо на Вазов, което ми харесва са разказите, отразяващи политическата нестабилност в 90-те години на XIX век. Вярно, Маминото детенце е интересно, но не мога да кажа, че е нещо особено. Добри възгласи съм чул за Време разделно, но не съм го чел => няма да го спомена. Да не говорим, че е малко спорно доколко българската литература може да се нарече класическа, при положение, че началото и е общо взето XIX век, но както и да е, при положение, че съм посочил 2 произведения от XX-век.
Причината да не ми харесват повечето ранни български произведения е това, че са твърде обвързани със съвремието, (По-просто - само плюят турците) което в моите очи, повече от 100 години по-късно изглежда като един измислен, нереален свят. Това също не е аргумент против българските произведения, тъй като посочените от мен романи и трагедии са също тясно свързани със съвремието си... Може би просто от 7 клас ми е втръснало да ми опяват "Турците това, турците онова."

П.П.
Бай Ганьо.

Заглавие: Re: Вечна класика Чет Фев 26, 2009 2:40 pm

Така, ето ги и моите:

"Тримата мускетари" (и трите части) и "Граф Монте Кристо" - какво да кажа за гения на Дюма; стил, които те завладява още от първата страница на романа и не те пуска до последната, карате да четеш ли четеш ("Тримата мускетари" я прочетох за три дена). Начинът, по който предлага действието, наистина заинтригуващо, привлича вниманието. Ники се изрази доста ясно относно "Граф Монте Кристо" и не мисля, че има какво да добавя.

Шекспир и "Хамлет" - аз съм доста голяма почитателка на творчеството на Уилям Шекспир. Като изключим комедиите му ("Сън в лятна нощ", "Окротяване на опърничавата"), сонетите и драмите му водеща емоция е меланхолията, което на мен доста ми допада. Най-вече в образа на Хамлет - темата за неразбрания, за лудостта, за самотника е доста интересна. Всеки един от нас може да намери общи черти с Хамлет.

Булкаков и "Майстотрът и Маргарита" - макар и в една епоха, когато фентъзито още не е било така домирища жанр в световната литература, това произведение доста се докосва до този стил. Мен лично ме завладя идеята да се представи Дявола като човек: с човекшки качества, облик, нрави, чувства и емоции.

Сър Уолтър Скот, "Айвънхоу" - едва ли има някой, който да го е чел. На кратко - рицарски роман. Като цяло кодексът на честта на рицаря винаги ми е допадал като идея и начин на поведение и живот. В романа на преден план излиза точно това, че един рицар пристъпва този кодекс, зарязвайки честта си, за да се бори за любовта на любимата си и за бащино опрощение, също така пристъпва и нормите на християнската религия, за да помогне на еврейн, а по време на Средновековието знаем как са се отнасяли към еврейската общност.

Агата Кристи - ох, кримки не чета, обаче нейните прозиведения ме убиват в добрия смисъл на думата. Толкова овъртани, че до по-следната страница, не си сигурен кой е убиеца, макар че, докато четях "Десет малки негърчета", разгадах още в началото кой стои в основата на убийствата.

Пушкин, "Евгени Онегин" - заедно с "Ромео и Жулиета" на Шекспир, са двете любовни истории, които харесвам много. Онегин е една объркана личност, която не знае какво иска от живота и какво да преследва, може би малко като мен. Самата творба има малко незавършен край, което още повече ме привлече, защото предпоставя читателя да изгради свой си край

Гьоте, "Фауст" - Това е произведение, което кара читателя постоянно да си задава въпроса: Какво е човешкия живот? КАкъв е неговият смисъл?. Главният персонаж, Фауст, е учен, опознал всичко човешко, но не и човешкото щастие. В процеса на действието, той получава всичко: вечна младост, любов, пари, могъщество, сключвайки сделка с Мефистофел. И има всичко, но не намира отговорът на въпроса си за щастието на човека, тъй като самият той не го изпитва. Всъщност “Фауст” на Гьоте е едно от произведенията, които ни помагат да обогатим познанията си за хората, за красивото и грозното, доброто и злото, за справедливото и несправедливото.